written by milena_vn
Един човек вървял по своя път. Било студено и той се бил загърнал със своя дебел зимен кожух.
Отгоре го наблюдавали слънцето и вятърът и започнали да си говорят кой по-бързо ще накара човека да си съблече кожуха.
„Разбира се, че аз, казал вятърът” „Аз съм по-силен. Мога да накарам всеки да направи каквото искам”
„Не, аз, отвърнало слънцето. Без мен земята нямаше да съществува”, отвърнало слънцето. Всеки казвал какво може да направи. И така, те продължили да спорят, докато накрая не се обзаложили.
Вятърът се приближил до човека. И колкото сила има, започнал да духа върху него. Студен, смразяващ въздух. Но за негова изненада, колкото повече се мръщел и пускал своите ледени вихрушки, толкова повече човекът се загръщал в своето палто, опитвайки се да се предпази от студа.
След него било ред на слънцето. То се приближило до мъжа, усмихвайки му се, давайки му своята топлина. На него му станало топло и сам съблякал кожуха си.
________________
Колко пъти искаме да променим своята половинка или да накараме хората направят нещо за нас. Но вместо да им даваме любов, започваме да се оплакваме, да мрънкаме, да се мръщим.
Как се отнасяме с хората около нас- като слънцето или като вятъра?
Нищо не може да стопли човешкото сърце така, както усмивката. Нищо не може да докосне човека до нас така, както любовта.
Нека да бъдем слънчица, даващи светлина, топлина и живот на всеки, който ни познава:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар